Безглаголно Стихотворение

Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.

Поля, природа, красота,
река, гора, нататък,
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.

Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.

Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.

Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.

Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.

Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапъл,
цокало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.

Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък.

Радой Ралин

Без извинение

Хората са различни. Различни характери, различни маниери, различен начин на живот, различни възгледи за живота, различни навици, различни цели, различен начин на мислене, различни хобита, различни начини на говорене, различно мислене, различни желаниа... Всеки свиква със всеки. Някои полагат повече усилия, други почти никакви. Някои налагат мнението си, други се съобразяват.
До тук беше.
Никой до сега не се е съобразявал с мен. Защо да продължавам аз да се съобразявам с тях? Друго съм възпитана аз. Други навици имам аз. Достатъчно голяма съм и мисля, че все до толква мога да мисля, че да преценявам какво е добро за мен и какво не. Работата си е работа, но личния ми живот си е мой и искам да го живея както на мен ми харесва и както аз си искам. Да не се притеснявам от начина, по който седя, да не се притеснявам от начина, по който подреждам, да не се притеснявам от начина, по който говоря и мисля. А аз го правя. Кое да пренебрегна? Забележките, игнорирането понякога, кое? Да съм перде и да си мисля за моите неща? Че какс тава това, когато всекидневно се сблъсквам с другата страна на монетата? Става дума за класа, за ниво. Все това ниво. Не мога да спадна моето. То си е такова, аз така съм възпитана, така се чувствам и така искам да е. И така ще е! Аз съм си аз, и ти си си ти, нали?

Приемам

И да мисля и да не мисля едно и също ще е решението ми накрая. Винаги става така. При всяко колебание резултатът е един и същ. Аз винаги се връщам. Само дето сега показах колебанието си и изразих чувствата си и съжалявам за това. Нараних и разочаровах така много хора. И безкрайно много съжалявам. Ако наранените от мен четат това- ИЗВИНЕТЕ МЕ!!!
Сега ще продължа започнатото. Ще направя всичко необходимо. Ще бъда това, което винаги съм искала да бъда и, което всички са искали да бъда. Мислех си, че ще е насила. То си зависи от мен. Вътрешно трябва да се убедя, че не е грешка, че ще успея. И наистина ще успея. Това е, което винаги съм искала. Повече не знам какво да напиша. Това имах да казвам. Малко, но е истина.
Объркана... Може би. Дългът ме зове. ха ха
It's Vraca time!!!

Навън вали. Слушам как се сипе дъжда. Усещам, че нещо в душата ми не е наред. Имали ли сте това чувство, че нещо липсва, че нещо не е наред, някоя мисъл е дошла и е останала недомислена. В главата ми има много такива мисли. Оставени ей така и заровени някъде в дълбините на моето съзнание. Забравени? В никакъв случай. Оставяне за домисляне, но в подходящия момент. Само от време на време "проблясват", за да напомнят, че са там.
И сега слушам как вали дъжда, от време на време просветва зловещо някоя светкавица и небето напомня за своята мощ с някой гърмеж. Сякаш изревава в знак на негодувание срещу лошите неща, които вършим и чувстваме ние хората.
Искам да освободя душата си от тази тежест. Тежестта, която носи вината. Вина за безизходното положение. Тежестта, която носят чувствата. Лошите чувства. Усещането, че трябва да се направи промяна- тежи. А живота си тече, продължава. Лишаваш ли се? Да. Бориш ли се? Да. Разочароваш ли се? Да. Надяваш ли се? Да. Мечтите и надеждите умират последни. Длъжни сме да ги държим будни. Те са нашия път. Сякаш Господ чрез тях ни го показва.
Искам да се примиря със съдбата си. Да знам, че не мога да искам повече, от колкото ми се полага, а и мога да си позволя. Да чакам и да продължавам пътя си. Знам, че трябва. Но имам ли нужната воля. Не заради мен. Заради мама и Мите. Заради тях!