Навън вали. Слушам как се сипе дъжда. Усещам, че нещо в душата ми не е наред. Имали ли сте това чувство, че нещо липсва, че нещо не е наред, някоя мисъл е дошла и е останала недомислена. В главата ми има много такива мисли. Оставени ей така и заровени някъде в дълбините на моето съзнание. Забравени? В никакъв случай. Оставяне за домисляне, но в подходящия момент. Само от време на време "проблясват", за да напомнят, че са там.
И сега слушам как вали дъжда, от време на време просветва зловещо някоя светкавица и небето напомня за своята мощ с някой гърмеж. Сякаш изревава в знак на негодувание срещу лошите неща, които вършим и чувстваме ние хората.
Искам да освободя душата си от тази тежест. Тежестта, която носи вината. Вина за безизходното положение. Тежестта, която носят чувствата. Лошите чувства. Усещането, че трябва да се направи промяна- тежи. А живота си тече, продължава. Лишаваш ли се? Да. Бориш ли се? Да. Разочароваш ли се? Да. Надяваш ли се? Да. Мечтите и надеждите умират последни. Длъжни сме да ги държим будни. Те са нашия път. Сякаш Господ чрез тях ни го показва.
Искам да се примиря със съдбата си. Да знам, че не мога да искам повече, от колкото ми се полага, а и мога да си позволя. Да чакам и да продължавам пътя си. Знам, че трябва. Но имам ли нужната воля. Не заради мен. Заради мама и Мите. Заради тях!