Без извинение

Хората са различни. Различни характери, различни маниери, различен начин на живот, различни възгледи за живота, различни навици, различни цели, различен начин на мислене, различни хобита, различни начини на говорене, различно мислене, различни желаниа... Всеки свиква със всеки. Някои полагат повече усилия, други почти никакви. Някои налагат мнението си, други се съобразяват.
До тук беше.
Никой до сега не се е съобразявал с мен. Защо да продължавам аз да се съобразявам с тях? Друго съм възпитана аз. Други навици имам аз. Достатъчно голяма съм и мисля, че все до толква мога да мисля, че да преценявам какво е добро за мен и какво не. Работата си е работа, но личния ми живот си е мой и искам да го живея както на мен ми харесва и както аз си искам. Да не се притеснявам от начина, по който седя, да не се притеснявам от начина, по който подреждам, да не се притеснявам от начина, по който говоря и мисля. А аз го правя. Кое да пренебрегна? Забележките, игнорирането понякога, кое? Да съм перде и да си мисля за моите неща? Че какс тава това, когато всекидневно се сблъсквам с другата страна на монетата? Става дума за класа, за ниво. Все това ниво. Не мога да спадна моето. То си е такова, аз така съм възпитана, така се чувствам и така искам да е. И така ще е! Аз съм си аз, и ти си си ти, нали?

Приемам

И да мисля и да не мисля едно и също ще е решението ми накрая. Винаги става така. При всяко колебание резултатът е един и същ. Аз винаги се връщам. Само дето сега показах колебанието си и изразих чувствата си и съжалявам за това. Нараних и разочаровах така много хора. И безкрайно много съжалявам. Ако наранените от мен четат това- ИЗВИНЕТЕ МЕ!!!
Сега ще продължа започнатото. Ще направя всичко необходимо. Ще бъда това, което винаги съм искала да бъда и, което всички са искали да бъда. Мислех си, че ще е насила. То си зависи от мен. Вътрешно трябва да се убедя, че не е грешка, че ще успея. И наистина ще успея. Това е, което винаги съм искала. Повече не знам какво да напиша. Това имах да казвам. Малко, но е истина.
Объркана... Може би. Дългът ме зове. ха ха
It's Vraca time!!!

Навън вали. Слушам как се сипе дъжда. Усещам, че нещо в душата ми не е наред. Имали ли сте това чувство, че нещо липсва, че нещо не е наред, някоя мисъл е дошла и е останала недомислена. В главата ми има много такива мисли. Оставени ей така и заровени някъде в дълбините на моето съзнание. Забравени? В никакъв случай. Оставяне за домисляне, но в подходящия момент. Само от време на време "проблясват", за да напомнят, че са там.
И сега слушам как вали дъжда, от време на време просветва зловещо някоя светкавица и небето напомня за своята мощ с някой гърмеж. Сякаш изревава в знак на негодувание срещу лошите неща, които вършим и чувстваме ние хората.
Искам да освободя душата си от тази тежест. Тежестта, която носи вината. Вина за безизходното положение. Тежестта, която носят чувствата. Лошите чувства. Усещането, че трябва да се направи промяна- тежи. А живота си тече, продължава. Лишаваш ли се? Да. Бориш ли се? Да. Разочароваш ли се? Да. Надяваш ли се? Да. Мечтите и надеждите умират последни. Длъжни сме да ги държим будни. Те са нашия път. Сякаш Господ чрез тях ни го показва.
Искам да се примиря със съдбата си. Да знам, че не мога да искам повече, от колкото ми се полага, а и мога да си позволя. Да чакам и да продължавам пътя си. Знам, че трябва. Но имам ли нужната воля. Не заради мен. Заради мама и Мите. Заради тях!

Мъртво вълнение

Открива се страхотна гледка от този балкон. Морето, кея, хората, които се разхождат. Обаче има леко мъртво вълнение. Прилича на това, което се беше завихрило в главата и душата ми наскоро. Но всяко мъртво вълнение има край, нали? И тогава природата пак изтласква водата към брега. А сега моите чувства са на едно място. Не. Насочени са в посока... да го наречем развитие. Забравям за любовта. Нея винаги я има, сега само ми трябва малко почивка от любовната мъка.
Лодката тръгва. И аз тръгвам. Стана ми студено.
А мъртвото вълнение се засилва.

На път съм и съм си пуснала музиката силно на слушалките(нещо, за което мама често ми се кара, защото така умирали мозъчни клетки). Отивам на морето, там на поморийските кални бани да лекувам разни травми. Брат ми е седнал някъде по седалките назад, окупирам и телефона ми да слуша и той музика. А аз гледам през прозореца и изплуват разни спомени и си мисля за пътя, който съм изминала до сега и колко ли още път ми предстои да измина и какви ли още спомени ще събера. Гонейки мечтите си и борейки се за тяхното осъществяване съм въвлякла много хора в един свят на мечти и борби.
Да говорим ли за мечти? Няма смисъл.
Живея изцяло в мой си свят, свят на мечти. Чести си представям как прекрачвам първа финалната линия на някое европейско, световно, олимпиада. И как съм осъществила най- големите си желания. Мама е здрава и спокойна, брат ми е добър волейболист, като тези сегашните ни национали. Тате да е с нас и да сме едно наистина здраво семейство. Аз да съм пораснала, но не физически, ами духовно. Да престана да съм такъв егоист и да започна да слушам какво ми се казва, защото с безсмислен инат до никъде не се стига. Да имам ума да съм по- добър човек и да ценя и малките неща в тоя живот.
Ей това искам. Може и да е много, но няма да спра да се боря за това много. Всеки го заслужава и ако аз не съм то мама и братчето ми са.

И ето любов!

Ахам, темата за любовта и дали на 15 или 18 можеш наистина да усетиш любов, онази истинска любов, за която четем в романите и приказките, за която сме чували, че разтърсва света ти до основи, за любов, която те кара да си щастлив и да гледаш през "розови очила"... Ами може и много често ние момичетата (говоря за момичетата, мога само да предполагам какво чувстват момчетата) се влюбваме в напълно неподходящи момчета, които не са ни на нивото и не мислят по начина, по който и ние мислим. Но погледнато реално няма как да си намерим такива, които да са на нашето интелектуално ниво. Те винаги изостават, винаги ни гонят и едно 18 годишно момиче не може да очаква от момчето на нейната възраст да се държи като нея. Женския пол е много по- развит от мъжкия. И няма какво да се лъжем. Но влюбила ли си се в твой връстник, това е най- естественото нещо на света.
Аз обичах и още обичам. Разбрах, че любовта наистина няма възраст. Чувствата са ми толкова силни, че докато не се научих да ги контролирам страдах много. Не искам да вярвам, че любовта си отива бързо и лесно. Не искам, защото тя не идва нито бързо, нито лесно. Човек се бори за любовта си, когато нея наистина я има и наистина намира смисъл да води тази битка. От личен опит знам, че много боли. Раздялата, обидата, остатъка от чувствата- болят.

Самото изживяване наречено любов е несравнимо.
Дори когато знаеш ,че не може да бъде споделена силата й ти помага.
Имаш избор при несподелената любов- да страдаш или тя да те води. Да дава смисъл на животът ти, или да го руши.
Аз пробвах и двете. И двете са болезнени и трудни за понасяне. В този момент идва на преден план волята. Научих се да подтискам чувствата си и да се правя дори пред себе си, че не ми пука, че не ме боли. Но от двата варианта, този, който руши животът ти е по- неподходящия.
Колкото и болезнена да е една раздяла, животът продължава. Непрекъснато срещаме и се разделяме с хора и всеки те учи на нещо различно. Колкото и да не ми се искаеше, дори пред мене си да призная, наистина е така! Аз продължавам да обичам и никой не може да ми отговори на въпроса "Кога? Кога ще отмине това чувство?". Питам сърцето си, но мълчи. Ще чакам. Но да си призная не искам да си ходи. Любовта наистина може да даде смисъл на животът ти.

Гррррр

И кой ми е виновен? Никой, сама съм си виновна. Трудно, гадно, не върви както трябва и на всичкото отгоре сама си се прецаквам. От както съм започнала да тренирам си имам проблеми с килограмите и егати тъпата работа е това, заклевам се! Един килограм да вдигна и е фатален вече. Много е гадна тая работа. Аз на който и да кажа, освен нашите дето са навътре вече и треньорката, никой друг не ми казва, че имам проблем с килограмите. Ама така и изглеждам, но за спорта те много пречат. И когато не устискам и малко... Става белята. И сега се тръшкам и не знам защо вече цяла седмица почти не ям и пак не мога да сваля и си седя на едни и същи килограми. А когато има ядове, да видиш ти колко бързо се топят. Ами сега? Стария треньор не ми досажда, гаджето... мина вече много време от както се разделихме и не страдам толкова, а нашите... е по- добри от тях няма. Къде ядове? Пффуууу....

Всяка сутрин е една и съща. Но тази сутрин за мен беше малко по- различна! Както всеки ден се събудих, пуснах телевизора, погледах малко, станах от леглото и право в банята да си измия зъбите, пуснах каната да стопли вода за кафе и пуснах компютъра. Когато кафето вече беше готово сенах пред най- великото технологическо откритие и се впуснах в дълбините на интернет. Прочетох новините, клюкарските сайтове, хороскопа си, не подминах, разбира се и спортните новини и решх да погледна в електронната си поща. И там... бях получила майл от учителката си по български език и литература. Прочетох, че на вчерашния изпит по литература съм получила отлична оценка и кратката рецензия на госпожата, че съм се справила отлично настроението ми се оправи много бързо! Обадих се на мама, казах на Светла (треньорката ми и съквартирантка ;)- Светла Димитрова)...
Сега денят е с друго начало- весело. Пуснах музиката на компютъра и я усилих, колкото може повече.

.................

Колко е часът? 9.40, събудих се сигурно в 8.30. Изпих си сутрешната доза кафе и седнах пред компютъра. Както всяка сутрин. Прегледах новините набързо- пак побой и увеличение на тарифите за ток и парно. Прочетох си хороскопа- финансови проблеми. Пускам телевизора. Някакъв седнал да ми обяснява, че Томов му причинил психично разстройство като прекъснал лиценза на ЦСКА и ще го съди. Според мен това е поредния начин на някой да изкара някой лев и да стане за смях. Сменям канала. Попадам на музикалния канал и на песен, която ме кара да се замисля за миналото. Изплуват спомени. Искам да сменя канала или да изключа телевизора, но искам да чуя песента докрай.
Седнах на лаптопа, пак, с мисълта да излея някоя и друга мисъл. На няколко пъти тръгвам да пиша, но думите са разбъркани и не мога да ги свържа смислово. Нещо ме тревожи от вчера. Не знам какво точно. Ако знаех щях да споделя и може би щеше да ми олекне. Но в последно време ми се случиха толкова много неща, че не знам кое от заровените дълбоко някъде в мен е изскочило.
Смениха песента. Тя събужда други спомени.
Решението е следното: да стана, да се изкъпя и да излезна с надеждата, че ще се разсея малко.
Липсва ми нещо.
Всъщност не е едно нещо.

Кое е първото нещо, което ви минава през главата когато се събудите? Преди около 2 седмици на мен ми беше мисълта за момчето, в което съм влюбена. Сега? Не знам. Опитвам се да се сетя, но не знам. Може да изчакам до утре и да споделя, обаче сега ще пиша, защото сега си мисля нещо. Мисля си за времето, което просто ей така си минава. Минава и заминава и животът си тече без да пита дали имаме нужда от почивка. Без да ни чака да решим. Тече си с пълна сила и ние сме тези, които понякога сме в позицията на наваксващи. Очаква от нас да сме в крак и да не се предаваме, колкото и трудно да ни е. Обаче си има разни закони. Закони като тези за земното притегляне, които не могат да бъдат оспорвани. Те трябва да се спазват. Прости са, но нарушаването на, който и да е от тях може да ни коства много. Зависи какво реши съдбата. А тя е коварна, да знаете. Поднася ни изненади и те не винаги са хубави. Никой не обича лошите изненади. Ако се върнете назад във времето и се разровите из спомените си ще видите, че съм права. Несъмнено всеки от нас е направил нещо, с което да събуди гнева на "нейно величество" съдбата и тя си отмъщава за нашето невежество и безразсъдство. Няма как да искаме повече от това, което ни се полага. Налага се да си чакаме реда, колкото и неприятно да е. Трудим се, трудим се и накрая все се чувстваме недооценени. А защо? Кои хора се чувстват така? Максималистите. Понякога е хубаво да искаш да си "най" обаче разочарованието стига по много бърз начин до теб. С такава скорост и така се блъска в теб, че изпадаш в такава дупка, излизането, от която е адски трудно. А защо не се спре един такъв човек, в момент на разочарование докато то е още малко и не се замисли и да промени нещата, за да избегне падането? Трябва. Търпение му е майката! А търпението се кове и става здраво. Не сте ли чували, че то винаги се възнаграждава? Така е. Не бързайте, всичко с времето си. :)

Живота на една софиянка в друг град

Е, да, аз съм от София, но по стечение на обстоятелствата живея във Враца. Приятелите ми само ме разпитват за причините за преместването ми. Подробности знаят само някои. Защо, аджеба, всички се бутат да стават граждани, ми аз, родената там излизам от големия, шумен, мръсен и единствения с възможности за реализация в България град? Тук тренирам, налага се тук да уча и живея. Прост отговор.
София винаги ще ми липсва. Шумотевицата и забързания живот там става част от теб когато живееш в София. Бързаш да хванеш автобуса и да се ръгаш с бабичките в него, които са тръгнали пак на пазар, а ти закъсняваш за училище, например. Да се редиш по 10 мин. на опашка в магазина. Лятото да се чудиш от къде да намериш малко чист въздух, защото жегата и изпаренията от колите не ти позволяват да си поемеш дъх даже. ЗАДРЪСТВАНИЯТА, О Боже, тези безкрайни задръствания. Заради тях закъсненията в службата, в училище, на стадиона, за среща или за каквото и да било са непрекъснати. Тичаш ли, тичаш.... Бързаш ли, бързаш...
Е те това го няма в този град и не само в този ами във всички по- малки градове. Където разстоянието между работата и къщи е значително по- малко, градаът е малък и опашките по- къси. Където хората не бързат и не нервничат толкова. Където не е пълно с толкова много хора, защото града не е СОФИЯ. Спокойно е там... Спокойно е тук. Тихо. Отивам на тренировка и не е нужно да пътувам час и нещо и да съм се уморила преди това.

При всяко мое завръщане в София забелязвам, че като, че хората стават все повече там. Не е нормално, бе хора, да се придвижваш от Националния стадион до Сточна гара за повече от час! А когато е жега... А когато завали, това движение съвсем се задръства. Обичам си града, там съм се родила, там съм израснала и никой друг град не е София. Но напрежението там ме кара да искам да си дойда тук, във Враца по- бързо. За жалост родния ми град може да се види колко е хубав само през почивните дни когато "провинциалистите" си отиват по родните места и София се изпразва. Тогава всъщност можеш да разбереш от колко наистина софиянци е населявана София.

Продължение

Слави Трифонов има една песен - "Нещо лично". Сигурно сте я чували, а ако не сте... чуйте я, заслужава си.
Всеки има в живота си момент на разочарование и на колебание дали това, с което се е захванал има смисъл и дали има защо да продължава да се бори. "Възход и падение", а това чували ли сте го? Важи за всички. Големия възход е съпроводен с падението. Дали въпросното падение се появява след или преди възхода, няма значени, винаги идва. Не искам да развивам излишни и безсмислени теории на тази тема, мисля , че много хора са го правили и с развиване на теории до никъде не се стига. Важното в цялата работа е сам човек за себе си да си извади изводите. Когато дойде момента на падението да се спреш за 5 минути и да помислиш. Да си дадеш сметка къде си стигнал, какво си преживял и да предполагаш само какво ти предстои. Да направиш паралел между миналото и сегашното и да се погрижиш да поправиш грешките си в бъдеще. Да си проясниш мислите и да решиш какво искаш да правиш с живота си. Не случайно се продават сувенири и с надпис "Животът е такъв, какъвто си го направиш" и ако израза не си го прочел на сувенир ами някой ти го е казал все тая, важното е, че по някакъв начин е стигнало до теб. Защото е вярно. Съдбата на всеки от нас е написана някъде, ние само трябва да я следваме. Оцеляването в този, днешния свят, става само ако си егоист и мислиш за себе си. Сами сме. Сами трябва да се справяме. Сами трябва да решаваме за себе си. Ние просто трябва да следваме написаното.

Трябва да вярваме, че можем. Защото наистина всеки от нас има възможност да живее живота си като нормален човек и да изпитва щастие.